Етикети

,

Това е един женски постинг. Той е предназначен за всички жени, които имат нужда да се завърнат към себе си и търсят нови пътища, които да ги отведат „у дома“. Както и за онези, които се лутат в опит да открият старите и познати пътеки, водили ги някога към дома. И за онези, които знаят пътя към себе си, но се страхуват да го поемат или пък чакат някой, който да ги „заведе“. Също и за тези, които не вярват, че някога ще се завърнат отново у дома, както и за онези, които са се научили да бягат с вълци…

Това е откъс от една женска книга, за която писателката и психотерапевт Виргиния Захариева казва „С тази книга може да се говори тогава, когато никой не ни разбира“: „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес.

Този откъс е специален за мен не само защото завръщането „у дома“ беше и остава една от най-важните цели в живота ми, а и защото създаването на този блог е част от пътуването ми към дома. Този откъс се нарича „Освобождаването“ и е моето пожелание към всички жени да освободят своя дух и да се осмелят да поемат към себе си. Да намерят своя дом и да се приютяват в него винаги, когато имат нужда.

„Какво е заръщане у дома? Това е инстиктът да отидем на мястото, което пазим в спомените си. Това е способността да открием в нощния мрак или в дневната светлина родния дом. Всички знаем как да се завърнем у дома. Колкото и време да е минало, ние винаги намираме пътя. Вървим през нощта, из непознати земи, сред племена от чужди хора, без карти, без да питаме минувачите за пътя.

Точният отговор на въпроса „Къде е моят дом?“ е по-сложен…но в известен смисъл това е вътрешно място, по-скоро някъде във времето, отколкото в пространството, където жената се чувства цяла. Домът е там, където можем да мислим и да чувстваме, без да ни пречат, без да ни викат, защото нещо дрго се нуждае от нашето време и внимание. И през вековете жените са открили безброй начини да го постигат дори когато са били затрупани със задължения.

Жените трябва да правят всичко възможно, за да извоюват правото си да се завръщат у дома. Домът е настроение или усещане, което ни позволява да изпитваме чувства, невинаги присъщи на земния свят: почуда, прозрение, покой, свобода от тревоги, свобода от задължения, свобода от брътвежи.

Макар че има много физически места, където човек може да отиде, за да „почувства“ птя към дома, самото физическо място не е дом, то е просто средството, което приспива егото, за да можем да извървим остатъка от пътя сами. Тези средства са различни: музика, изкуство, гора, океанска пяна, изгрев, усамотяване. Те ни отнасят в един богат вътрешен свят със свои идеи, ред и душевна храна.

Домът е девственият инстиктивен живот, в който всичко е така, както трябва да бъде. Не е важно как прекарвате времето си у дома. Важно е онова, което възстановява равновесието ви. Това е домът.

Всички имаме любими начин да отлагаме момента на завръщане у дома и все пак, когато възвърнем инстинктивните си диви цикли, ние сме психически длъжни да уредим живота си в съответствие с тях. Безполезни са всякакви други аргументи. Простата истина е, че времето идва, когато идва.

Някои жени никога не се завръщат у дома и живеят a la zona zombi – в зоната на зомбитата. Най-жетсокото в това безжизнено състояние е, че жената върви, говори, действа, дори постига много неща, ала никога не усеща, че нещо не е наред – иначе болката й щеше да я накара незабавно да промени нещата. (…) Тя изпитва странното чувство, че постига много, но това не й носи удовлетворение. Тя върши онова, което си мисли, че иска да върши, ала съкровището в ръцете й някак си се превръща в прах.

За някои домът е да се заемат с нещо ново. Те отново започват да пеят след дълги годинии търсене на причини да не го правят. Започват да учат нещо, което отдавна им е лежало на сърцето. Издирват изчезнали хора или неща. Възвръщат гласовете си и пишат. Взимат си почивка. Отделят си свое ъгълче в света. Изпълняват важни решения. Правят нещо, което оставя следи.

За някои домът е гора, пустиня, море. Всъщност домът е холограма. Той се предава с пълна сила дори в едно-единствено дърво, в самотен кактус на някоя витрина, във вирче неподвижна вода. Той е в жълтото листо на асфалта, в капката вода върху кожата. Когато погледнете с очите на душата си, ще видите дома на много, много места.

Колко време трябва да останете у дома? Колкото можете или докато се върнете към себе си. (…) Всяка жена знае в сърцето си колко често и за колко време трябва да се завръща.

Наистина е удивително с каква лекота жените намират време за децата си, за повредената кола, за зъболекар. На завръщането у дома трябва да се отдава същото значение, дори понякога да има приоритет. Защото е неоспорима истина, че ако жената закъснее да се завърне, пукнатината в душата й се превръща в пропаст, а пропасттаКак да балансираме потребността да се завръщаме у дома с ежедневния си живот? – в ревяща бездна.

Ако жената безусловно следва циклите си на завръщане, близките й също ще се научат да ги ценят. Можем да се завърнем у дома, като се откъснем от ежедневието, като отделим време само за себе си. За различните жени това „само за себе си“ означава различни неща. За някои е стая със затворена врата, но отключена врата. За други обаче мястото, от което потеглят за дома, трябва да е абсолютно недостъпно за околните. Без „Мамо, мамо, къде са ми обувките?“. Без „Скъпа, трябва ли ни нещо от магазина?“

За тази жена завръшането у дома изисква тишина. Пълна Тишина с главни „П“ и „Т“. За нея шумоленето на вятъра в дърветата е тишина. За нея ромонът на планинския поток е тишина. За нея гръмотевицата е тишина. За нея естественият ред на природата, който не иска нищо в замяна, е животворна тишина. Всяка жена избира според желанията и потребностите си.

Независимо колко време имате нужда да прекарвате у дома – само час или цели дни, запомнете: за котките ви може да се грижи някой друг, даже да твърдят, че единствено вие го правите както трябва. Кучето ви ще се опитва да ви накара да си мислите, че го изоставяте, но ще ви прости. И вие ще липсвате на детето си, и то ще ви липсва, ала и двамата ще се радвате, когато се върнете. Партньорът ви ще мърмори. Всички ще го преживеят. Шефът ви може да ви заплаши. И той ще го преживее. Прекаленото забавяне е лудост. Нормално е да се завръщате у дома.

Когато културата, обществото или психето не подкрепя това циклично завръщане, много жени се научават да прескачат оградата или да подкопават портата. Те стават хронично болни и дълго четат в леглото. Усмихват се с онази зъбата усмивка, сякаш всичко е наред и тайно се завръщат у дома.

Когато цикълът е нарушен, много жени чувстват, че за да се освободят, за да наложат своите психични потребности, трябва да влязат в схватка с шефа, децата, родителите или партньора си. И по време на някой яростен спор жената заявява: „Аз си отивам. Щом си такъв…(попълнете многоточието) и явно не ти пука за (попълнете многоточието), просто ще си отида.“ Запалва колата, натиска газта и потегля.

Ако всеки път се налага да водите нови битки, трябва внимателно да преосмислите връзката си с вашите близки. Ако е възможно, най-добре е да им покажете, че не ги изоставяте, че се завръщате към истинския си живот. Особено ако сте творци, заобиколете с хора, които разбират потребността ви да се заръшате у дома, защото най-вероятно ще се наложи да прокопаете психичния терен на дома, за да усвоите циклите на творчеството. Затова бъдете кратки, но категорични.

Повечето от нас не сме в състояние винаги да оставаме, колкото време искаме, затова оставаме, колкото можем. От време на време оставаме колкото трябва. В други случаи оставаме, докато не започне да ни липсва онова, от което сме се откъснали. Повечето жени балансират между обстоятелствата и потребността от завръщане. Едно е сигурно – пътната ни чанта винаги трябва да е готова. За всеки случай“

Приятно пътуване, момичета!

http://www.youtube.com/watch?v=sb2YOg_dkQM