Етикети

, , , ,

23:00 часа е. Току-що ми изпратиха един разказ, след прочита на който не бих могла просто да си легна и да заспя. Трескаво ми е, емоционално. Искам да го споделя с вас. По много причини. Лично свързана съм с автора на разказа, мястото на действието в него и на последно място – за мое удивление, моето име и една моя публикация от блога се споменават в него.

Марта Радева е учител по български език и литература в моя роден град – Провадия. Познавам я от кръжока по журналистика, който посещавах в 7-ми клас. Беше организирала издаването на ученически вестник в града и чрез кръжока по журналистика ни даваше възможност да се учим на творческо писане, репортажна журналистика, издателска дейност. Помня, че аз поисках да направя репортаж за децата от „Дома“. Ходих при тях, разговаряхме, после написах „статия“…

Марта Радева е от онези учители, които се пишат с главно „У“ и които те учат не само как да пишеш за живота, а и как да го живееш достойно и пълнокръвно. Светла душа. Космополит. Силен и извисен дух. Иска ми се да има повече хора и учители като нея в България.

Преди време, провокирана от случилото се с учителката, която влезе в час, употребила алкохол, г-жа Радева беше изпратила до редакцията на вестник „Дневник“ текст със своята позиция. Ето как се е представила сама: Марта Радева (учителка с І квалификационна степен; учител на годината за 2010; не е танцувала пияна пред учениците и началниците си, но много пъти й се е искало да го направи; особено пред вторите).

Приятно четене!

ГЪЛЪБЪТ

На светлата памет на Цончо Родев

Бях тръгнал да търся качулатия си бял гълъб, от три дни го нямаше. Последната ми надежда беше в едно ято, което често виждах под крепостта. Вървях по малката уличка в края на града, когато чух нестройната детска глъч. Помислих си, че халюцинирам: точно на това място беше моята детска градина, но багерите отдавна я сравниха със земята, нали децата ставаха все по-малко… После забелязах, че в обраслите с трева основи на съборетината тичаха пет-шест мургавелчета. Сигурно всички живееха до гробищата, където кой знае как се побираха в една къща ромски семейства от три поколения. Пътят ми и без това минаваше оттам и видях възрастна жена да пере на чешмата в двора, а две-три млади майки бяха излезли на припек с кърмачетата си на ръце. Отвътре гърмеше чалга. Бъдещето на България…
Беше трети март. Националният ни празник… Не спирах да се терзая как нямаше нищо празнично нито в крясъците на опърпаните хлапета, нито в опаковките от чипс и найлоновите торбички, които лъщяха в крайпътното дере. Пътеката към скалите, където друг път рядко срещах хора, днес бе заприличала на пешеходна алея. Но напразно се взирах в лицата, за да открия наченки на каквато и да било интелигентност. Попфолкът от телефоните им направо ме забиваше в земята…
И да беше само това! Снощи, май че за пръв път откакто се помня, нямаше заря за Трети март. А днес пред паметника на възрожденците бяха дошли едва петнайсетина души… В нашия град. В нашия заспал малък град! Само на петдесет километра от нас хората протестират, изписват с телата си „България“, плачат и пеят на колене химна по площадите! А ние все така кротко си чакаме да дойде някой и нещо да промени в мизерния ни живот!
На деветнайсет съм, след два – три месеца имам матура, ще кандидатствам. Но от две седмици не мога да мисля за това, а все си представям как събирам приятелите си и ги повеждам към площада пред Общината. Излизам пред всички и казвам най-точните думи за България, които препълненото ми сърце може да роди. Думи, в които няма омраза, няма „долу“, няма „смърт“, няма „убийци“, няма „боклуци“. Нима може човек, какъвто и да е той, да бъде наречен боклук?!… Думи на братство и обич, и надежда, и вяра… Но знам, че на съучениците ми, заети с уроци и забавления, не им е до подобни авантюри. Е, има няколко, дето биха тръгнали, но аз не искам да водя тълпа, която ще надене черни качулки, ще чупи витрини и ще пали коли…
И дали на някого въобще му пука за България?! В ушите ми още звучаха крясъците на момичетата от последния час в петък. В предпразничния ден бяхме едва десетина в клас. Класната ни огледа изпитателно и предложи да направим дискусия. Прочете ни текст от някакъв блог, започваше горе-долу така: „Това е последният ден, в който аз, Виржини, на 31 г., с две висши образования, два западни езика, омъжена и с две деца, стягам куфарите, за да напусна България“. По-нататък пишеше, че вече е живяла около година в чужбина, че познава студенината и горчивия залък на Лондон… Със Стефан (вероятно мъжът ѝ) са се опитали да живеят честно, да работят упорито и да си събират отпадъците разделно, след като се върнали в родната страна. Но разбрали, че тези неща са достатъчни, за да успееш другаде, но не и в България.
Следваха отзивите на форумците, които подкрепяха решението на Виржини, повечето от чужбина. Някаква дама обаче я упрекваше, че е избрала бягството – далеч по-лесно от родолюбието, което предците ни са изстрадали… Имах чувството, че класната ни прочете тези постове с намерението да подкрепим именно въпросната патриотична дама. Но момичетата отвориха такива уста! Виржини била права; разбира се, че и те щели да заминат при първа възможност… А учителката ни сякаш онемя. И досега не мога да си обясня защо мълча тя тогава. Да не би защото дъщеря ѝ е в Испания? И след като в себе си се спрях на това решение, собственото ми мълчание започна да не ми дава мира. Едва ли мълчах само защото се оказах единственото момче в класа тоя ден…
Неусетно бях стигнал догоре. Кача ли се тук, на скалите, с останките от древната крепост, усещам как се смаляват терзанията и тревогите ми. Облаците сега бяха покрили слънцето, но не напълно – два лъча се промъкваха изпод тях така, сякаш две големи светли очи ме гледаха от небето.
Странно, че все по-рядко виждах хора наоколо. Къде ли се изсипа онзи мравуняк отдолу? Под скалите смаленото градче само тук-там в този сравнително топъл ден изпращаше дима си нагоре. По улиците сновяха коли с големината на детски автомобилчета и също като механизирана играчка по смалените релси се зададе влак. Това беше експресът София – Варна, който никога не спира на нашата гара. Но когато локомотивът изсвири, ми се стори, че влакът премина не през средата на малкия ни град, а разтърси скалите, на които стоях. Докато се взирах надолу, не забелязах кога измежду руините на крепостта изникна този човек. Тънък, висок, старомодно, но спретнато облечен. С бели бухнали коси над високото чело, под което очила с големи диоптри скриваха внимателни очи. Изглеждаше около 80-годишен, стегнат и достолепен. Казах му „Добър ден“. Този навик си го имам от планината – да поздравявам всеки срещнат.
– Добър ден, младежо – отвърна ми той. – Честит празник!
Бях решил, че е столичанин, на когото през реституцията са върнали някоя от големите аристократични къщи на главната улица, вероятно дошъл да си прибере наема, но той ме изненада с въпрос:
– Е, какво, ще я има ли България?
Въпросът му ме изненада. Сякаш беше прочел мислите ми, преди да се срещнем.
– Трябва да я има! – опитах се да се измъкна аз.
– Но не такава, каквато е в момента, нали?
Под очилата му ме гледаха проницателни, приветливи и едновременно тъжни очи.
– А, не-е-е… – проточих неопределено.
– Е, да, ама едва ли ще се промени, ако пишем по стените… Зад очилата му проблясваха тържествуващи, но все така топли пламъчета.
Сигурно съм станал мораво червен, усещах го по пламтящите си страни.
Миналата седмица чувството ми за безсилие преля и когато всички вкъщи заспаха, излязох със спрей. Избирах порутени огради и изоставени сгради, на които пишех: „Българи, събудете се!“. „Светът се променя, промениш ли себе си!“ „Братството и любовта ще ни спасят!“… После вкъщи дълго се опитвах да раздвижа премръзналите си пръсти.
– Е, не си посипвай главата с пепел, де – старият човек се приближи и едва доловимо докосна рамото ми. – Още нямаш смелост да го кажеш… Не знаеш как, не можеш да ги поведеш… Бях колкото тебе, когато ме изключиха от всички гимназии в България и ме изпратиха в лагер. А баща ми разстреляха ей там – в дерето под тия скали… И не можех да разбия буцата, която беше запушила гърлото ми, макар че исках да викам… да крещя… да проглуша с вика си света…
– И какво направихте тогава?
–Започнах да пиша.
– По стените ли?
– Не, с това.
Очите му бяха някъде далече, когато ми подаде странна старомодна писалка с махагонов цвят, с тънък писец и позлатен заоблен връх.
Разглеждах я в почуда и когато вдигнах поглед, него вече го нямаше…
Първият човек, когото срещнах по витите стълбички, водещи надолу, беше класната. Тя се изкачваше към скалите, но промени посоката си и известно време повървяхме заедно. Реших се да заговоря за последния час в петък.
– Знаеш ли – каза ми тя, – все повече си мисля, че българите в чужбина не съзнават истински защо са там. Защо остават дори когато не успяват, дори когато живеят по-зле, отколкото в родината. Защото имат мисия… Всъщност те не са избягали от България, а са отнесли частица от нея по другите краища на Земята. Благодарение на тях България днес е много по-голяма, отколкото си я представяме. България е целият свят.
Това ми се стори странно, макар и красиво. Но може би точно тези нейни думи ми дадоха смелост да ѝ разкажа за срещата с непознатия мъж горе. Докато тя мълчаливо и внимателно се взираше в очите ми, се сетих как ни беше говорила за левитацията и за астралните тела, като четяхме „В един есенен ден по шосето“.
– Ти знаеш ли кой е този човек? – попита ме тя. – Роден е в нашия град и винаги е казвал, че скалите над него са го направили писател. Разхождал се някога тук, докато бил ученик, и се пренасял във времето на Симеон, Калоян, Ивайло, Светослав Тертер…
– А какво се е случило с баща му?
– Осъдили го на смърт след промените през 1944 година… защото бил адвокат, от елита на града… Нищо, че защитавал бедните без пари… Синът тогава също много претърпял, бил само на 19. Трябвало да минат години, за да завърши гимназия, а после и право, но не му позволили да работи като юрист. И тогава започнал да пише. Образите на царе, войни, рицари, хайдути и апостоли, които се родили във въображението му сред скалите над града, населили книгите му. Един от най-ярките автори на историческа белетристика в нашата литература… За съжаление, като че ли забравен днес…
– А къде живее сега?
Замълча. Отново ме погледна внимателно и продължително.
– Не знам. За последен път го видях в края на декември. Над ковчега му в църквата прелетя бял гълъб.
Тя рязко се обърна и тръгна нагоре, без да каже нищо повече. Старинната писалка с позлатеното връхче пареше пръстите ми в джоба.
Моите стъпки към града пробудиха ятото гълъби под скалите. Крилете им сякаш раздраха облачната завеса на пролетното небе.

Автор: Марта Радева

(http://www.dumite.bg/post/456_marta-radeva-galabat-razkaz)

Разказът е посветен на писателя Цончо Родев, роден в гр. Провадия, и е представен публично за първи път на церемонията по награждаването на участниците от І-я Национален конкурс за исторически разказ „Цончо Родев“ Провадия 2013.

Публикацията от моя блог, за която става дума в разказа, се казва „Позакъснелите куфари“. Това беше една споделена лична болка, която обаче стигна до много хора и провокира много и силни реакции. Очевидно е стигнала и до моя роден град – мястото, което нося винаги в сърцето си, където и да се намирам и за където и да стягам куфари.

Provadia

Advertisements