Какво ли се случва с думите, които изричаме между стените на стаите всеки ден? Които изпълват пространството, в което живеем?

Представям си как се разпиляват на малки като прашинки парченца и се разтварят във въздуха. Или полепват по стените, тавана; потъват в килима;скриват се зад дивана и чакат удобен момент да се появят отново… Или се разстилат като мъгла върху прозорците, а понякога ни обгръщат като топъл шал в студа…Понякога, изпуснати неволно, забързани и нетърпеливи, опитват да се шмугнат през ключалката или отворения прозорец и да изчезнат незабелязано, не оставяйки никаква следа. Понякога взривяват тишината, раздират я и я превземат, превръщайки се в неин господар. Понякога танцуват и се смеят, галят се една друга, надпреварват се, блъскат се или тъгуват. Живеят си техен живот.

Зимно време е добре да проветрявам стаите по-често. Да може думите да излизат навън. И да освобождават място за тишина. Иначе ще започне да става твърде наситено и тежко от толкова много животи на едно място.