Таксиметровите шофьори в нашия град винаги имат някаква история за разказване. И мнение по всички важни обществени въпроси, разбира се. И когато съм в добро настроение, ми е забавно да ги слушам. Понякога цели човешки съдби се поместват в десетина-петнайсет минути. Радиото в колата често пъти услужливо предлага теми за размисли и страсти. Поредните са от вчера. Вози ме мъж на средна възраст, приветлив, с очила. Разговорът, който постепенно преминава в монолог, се задвижва покрай студентските окупации и рязко минава на лична тема.

– Значи, на моя син му викам: „Аз ако съм министър на образованието, ще направя учебният ден да е от 7 сутринта до 7 вечерта!“

Аз повдигам вежди в знак на недоумение.

– Тез калпазани по цял ден и без друго нищо не учат, поне да седят там до вечерта вместо да ми се мотаят по цял ден. Моят иска да учи във воено-морското. Ама то математика трябва за там. Той не влиза в час, не решава задачи, само с гаджето по цял ден, пък аз, загубенякът, давам по 20 лв. на урок, че да ходи да учи още математика. Белким ги научи тез задачи. Значи, наскоро си купихме апартамент, при бабата живеем още. И сега, нали, ремонти правим. Миналата седмица отивам до апартамента, пъхам ключа и отвътре – друг ключ!

(Аз пак повдигам вежди)

– Те да вземат, моля ти се, синковецът и приятелката му, да се заключат вътре и там седят по цял ден, не ходят на училище три дни. Взели си бележки, че са болни! Той на училище не ходи, а аз му плащам на частни уроци да ходи…Аз понеже по образование съм фелдшер, преди като се наложеше, нещо да е болен, пишех му бележки. Ама сега сами си ги намират…Вие в кое училище сте писали децата? – поглежда към моите деца, които седят на задната седалка.

Обяснявам му, че тъкмо днес подадох заявление за първи клас в еди-кое-си училище.

– Брееей, те от сега искат да ги записваш! То детето още е в детска градина. Ей го, тез, дето сега раждат, още като се роди детето, трябва да го пишат на ясла. Какви са тез работи…Как може още от таз есен да ви карат да го пишете чак за другата есен!? То не се знае догодина по това време детето в тоз град ли ще живее, в таз държава ли ще живее въобще, а те….

В този момент пристигаме. Поглеждам апарата и изваждам портмонето си. Шофьорът, развълнуван, натиска някакво копче и го изключва механично.

– 3.50 Ви дължа, нали?

– А, не знам, аз хич не погледнах какво показва…Да, добре, няма значение…