Сега ще ви разкажа за едни дългоопашати истории, които се наричат така, защото опашките им са то-о-о-лкова дълги, че краят им не се вижда.

Вечер като ги разкажа на моето дете, мушвам ги под възглавницата му, a опашките им все стърчат навън. По цяла нощ му гъделичкат нослето, рошат му косичката и не го оставят да се наспи.

Един ден реших да им откъсна опашките. Зарових ги на село пред къщата и край.

Напролет обаче поникнаха нови дългоопашати истории! Щръкнаха над земята и взеха да се въртят насам-натам като ушите на любопитен заек.

Да знаeте, историите не траят да живеят на тъмно и да не бъдат забелязвани. Те искат да бъдат разказвани и още по-важно – да не бъдат сами! Търсят си компания. Те затова все закачаха моето дете докато спи – да го събудят, че да не им е скучно. Така че, дори и да скриете историята под възглавницата, дори да я скриете под земята, тя пак ще намери начин да излезе на бял свят. На историите това им е работата – да намерят някой, който да ги разкаже и да стигнат до вас.

От къде знам всичко това ли? Ами разбрах го, когато започнах да обръщам повече внимание на историите и да ги събирам на едно място с други истории. Тогава дългоопашатите истории мирясаха.

Веднъж, като бях малка, дядо ме заведе на разходка по плажа. Небето се беше навело ниско над главите ни, сякаш за да чуе за какво си говорим, и разстилаше оранжеви облаци над ръба на морето. Вълните току близваха със солените си езичета краката ни. По едно време дядо се наведе и взе една голяма черупка от пясъка. Обясни ми, че това е раковина и я долепи до ухото ми.

– Слушай…Затвори очи. Чуваш ли какво ти казва?

– Нe… – отвърнах аз и натиснах още по-силно черупката до ухото си, мислейки си, че не правя нещо както трябва.

– Историите са навсякъде, момичето ми. Морето и мидите живеят на Земята от много години и знаят много истории. Всяко живо същество може да ти разкаже история, дори дърветата и камъните. Трябва само да се научиш да ги чуваш…

Занесох черупката вкъщи и всеки ден я слагах до ухото си и проверявах дали няма да я чуя да ми казва нещо. Нищо не чувах. Бях разочарована и я затворих в един шкаф, където тя остана забравена дълго време. Не знаех, че, за да чуеш, трябва първо да се научиш да слушаш… Намерих я години по-късно докато търсех една книга в шкафа. Сложих я до ухото си и разбрах, че през тези години съм се научила да слушам.

От тогава всеки ден събирам истории. Навсякъде, за всичко, от всеки. Тези дългоопашатите са много немирни, но децата най-много тях обичат. Някои ден ще ви разкажа…Сега ще тръгвам, че по ръба на покрива отсреща се разхожда една история, виждам я през прозореца. Опашката й виси чак до земята. Ще отида да я прибера, че да не падне от там.

Виржини