Етикети

, , ,

DSC_0158-002От години наблюдавам, че в отношението си към света и по начина, по който разбират и живеят живота си, хората основно се делят на два вида. В началото си мислех, че тези два типа хора живеят в два съвсем различни свята, които са абсолютно несъвместими един с друг. И съвсем логично, взаимоотношенията между тези два свята варират от безразличие до пълно отричане и ненавист. Събирането на двама души от двата различни свята в едно цяло – в съюз, семейство, приятелство, партньорство – ми се виждаше НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО. Колкото повече вярвах в тази невъзможност, толкова повече доказателства в нейна подкрепа си намирах. Докато животът не започна да подлага това мое убеждение на изпитание, изпращайки ми провокации ден след ден. Фигурите и фонът се сменяха многократно. Аз самата ставах ту фигура, ту – фон (виж законите на Гещалт психологията). Играех ролята ту на „класик“, ту на „романтик“, ту на „наблюдател-хирург“ (за скалпела – четете по-надолу). Докато не се оказах лично участник в един такъв съюз, в който протиположностите се допълват и съединяват в хармонична цялост, която ме кара да се чувствам не като песъчинка, а като една от двете шепи, държащи песъчинките.

Песъчинки, скалпели, романтици, класици, вероятно създадох пълна каша в главите ви. Затова, преди да съм изгубила интереса ви, нека ви кажа кои са двата типа хора, за които говоря. Можех да видя ясно разликите между тях и безпогрешно да усетя кой човек от кой тип е. Но никога не съм можела да ги опиша с думи. Докато не започнах да чета „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет. Изследване на ценностите“ на Робърт М. Пърсинг.

Авторът разделя човешкия разум на два вида – класически разум и романтичен разум.

Класическият разум разглежда света преди всичко като подповърхностни мисловни форми. Романтичният разум го разглежда преди всичко от гледна точка на непосредственото възприятие. Ако покажете двигател или машинен чертеж, или електронна схема на някой романтик, той надали ще види нещо особено интересно в тях. За него те нямат притегателна сила, защото действителността, която той вижда, са техните повърхности. Скучни, сложни списъци от наименования, линии и цифри. Нищо интересно. Но ако покажете същото хелиографно копие или схема или опишете същите неща на класически тип човек, той може да ги погледне и да остане очарован от тях, защото вижда, че зад линиите, контурите и символите има невероятно богатство на скрит смисъл.

За романтичния модел са характерни преди всичко вдъхновение, въображение, творчество, интуиция. Преобладават по-скоро чувствата, а не фактите. Изкуството, когато се противопоставя на науката, често е романтично. То не се развива по силата на разума или на някакви закони. Развива се по силата на чувства, интуиция и естетическо съзнание. В западноевропейските култури романтичният модел обикновено се свързва с женствеността, но това положително не е определящо.

Наопаки, класическият модел се подчинява на разума и на закони, които сами по себе си са подповърхностни форми на мисловността и поведението. В европейските култури това е преди всичко мъжки модел и областите на науката, законодателството и медицината са непривлекателни за жени главно по тази причина. Въпреки че карането на мотоциклет е романтично, поддържането му е чисто класическо. Мръсотията, маслата, съвършеното познаване на скрития смисъл, които се изискват, всичко това му придава такава отблъскваща сила за романтика, че жените и не помислят да се захващат с тях.(…)

Класическият стил е праволинеен, неразкрасяван, неемоционален, пестелив и внимателно осъразмерен. Неговата задача не е да вдъхновява емоционално, а да извлече от хаоса порядък и да направи непознатото познато. Това не е естетически свободен и естествен стил. А естетически ограничаван. Всичко се контролира. Стойността му се определя от умението, с което се упражнява този контрол.

За романтика този класически модел често изглежда скучен, вдървен и грозен като самото поддържане на механизми. Всичко зависи от възли, детайли, агрегати и взаимни връзки. Нищо не може да се разбере, докато не мине десетина пъти през компютър. Всичко трябва да се пресметне и докаже. Потискащо. Скучно, Безкрайно сиво. Въплъщение на силите на смъртта.

От друга страна, романтичният модел също си е създал някакъв образ в представите на класическия. Лекомислен, ирационален, капризен, ненадежден, устремен предимно към приятното. Повърхностен. Празен. Често паразит, който не може или не желае да се грижи за самия себе си. Истински камък на шията на обществото. Тези войнствени позиции би трябвало вече да звучат до известна степен познато.

Тук е източникът на бедата. Хората имат склонност да мислят и чувствуват изключително в рамките на единия модел, като по този начин проявяват неразбиране и подценяване на ролята на другия. И никой няма желание да предаде истината такава, каквато я разбира, и доколкото ми е известно, никой жив човек не е измислил начин да сдобри тези истини или модели. Няма точка, в която тези мирогледи да се срещат.

И така, в последно време сме наблюдавали развитието на огромно разцепление между класическата култура и романтичната антикултура — два свята, които постепенно се отчуждават и все повече се мразят и всеки се пита дали винаги ще бъде така — един дом, разделен на две. Никой не иска това всъщност — независимо какво мисли противникът му в другия лагер.

 

Ние непрекъснато възприемаме милиони неща около себе си — тези променящи се очертания, тези горящи хълмове, шума на двигателя, усещането за газта, всяка скала и бурен, и кол от ограда, и някакъв отпадък край пътя, — възприемаме тия неща, но всъщност не ги осъзнаваме, докато не се появи нещо необичайно или докато не се мерне нещо, което сме предразположени да забележим. Навярно не можем да осъзнаем тия неща и да ги запомним всичките, защото мозъкът ни би се напълнил с ненужни подробности до такава степен, че няма да можем да мислим. От всичко възприемано трябва да подбираме, а онова, което подбираме и наричаме съзнание, никога не е едно и също с възприемането, защото процесът на подбора го видоизменя. Вземаме шепа пясък от безкрайното пространство, което възприемаме около себе си, и наричаме тази шепа пясък свят.

Взели веднъж шепата пясък — света, който сме осъзнали, — ние го подлагаме на процес на разграничение. Това е острието. Делим пясъка на части. Това и онова. Тук и там. Черно и бяло. Сега и тогава. Разграничаването е разделянето на осъзнатия свят на части.

Тази шепа пясък изглежда еднородна отначало, но колкото повече я наблюдаваме, все по-разнообразна ни се струва. Всяко зрънце пясък е различно. Няма две еднакви. Някои си приличат в едно отношение, други в друго и можем да оформим пясъка в отделни купчинки на основата на тия прилики и отлики. Отделните цветове в отделни купчинки — отделните размери в отделни купчинки — отделните форми в отделни купчинки — подразделенията на отделните форми в отделни купчинки — отделните степени на прозрачност в отделни купчинки — и така нататък, и така нататък, и така нататък. Може да се помисли, че процесът на подразделяне и сортиране някъде ще спре, но не е така. Той просто си продължава.

Класическият разум се интересува от купчинките и от основата на тяхното разделяне и взаимна обвързаност. Романтичният разум се насочва към шепата пясък, преди сортирането да е започнало. И двата са обосновани, макар и несъвместими, начини да се гледа на света.

Вече е неотложна необходимост да се намери мироглед, обединяващ тези два вида разум, без да насилва който и да било от тях. Такъв мироглед няма да отхвърли сортирането на пясъка или съзерцанието на несортирания пясък сами по себе си. Такъв мироглед ще насочи вниманието към безкрайното пространство, от което е взет този пясък.

 

Когато аналитичното мислене, острието, влезе в употреба, нещо винаги бива убито. Това се долавя много добре, поне в изкуството. Сещам се за преживяното от Марк Твен, когато, след като овладял аналитичните знания, нужни, за да кара параход по Мисисипи, открил, че реката е загубила своята красота. Нещо винаги бива убивано. Но онова, което по-малко се вижда при изкуството, е, че нещо се и създава. И трябва, вместо да се разпростираме върху това, което е убито, да видим какво е пък създадено и да погледнем на процеса като на едно безкрайно умиране и раждане, което не е нито добро, нито лошо, а просто е.

Четенето продължава, така че следва продължение:)