Етикети

, , , ,

Нещо ми пречи и убива като камъче в обувката, едно такова дребничко, почти като песъчинка, и аз почти не му обръщам внимание. Поне в началото. Все пак всеки знае онази история с професора, топките за пинг-понг, пясъка и бирата. Та поради нея именно, се старая да не позволявам на „пясъка“ да заема твърде много място в живота ми. Магазинерката, която се държи грубо, мазното петно върху чисто новия панталон, съседът, който кърти плочки от 8 сутринта, инфантилната колежка с неадекватното си поведение, загорялото ястие – песъчинки, песъчинки, песъчинки…Винаги ги е имало и винаги ще ги има. Въпросът е защо в някои дни започвам да ги забелязвам повече от друг път, а те само това чакат – да им обърнеш внимание и да започнат да се „надуват“ докато се превърнат в големи камъни. Глупости – те се били „надували“! Аз ги „надувам“! И в един момент се оказва, че съм станала капризна, карам се на децата за пълни дреболии, дразня се на колежката, която иначе съвсем добре понасям, и домакинската, и служебната работа започва да ми се струва непосилна и т.н. Иначе много добре знам, че когато нещо във външния свят ти се струва не на място и те дразни, то най-вероятно е да е настъпил хаос във вътрешния ти свят. И ти си проектираш този вътрешен хаос върху външния свят, с което не само че не подреждаш хаоса, а го правиш още по-голям. В такива моменти, най-добре е човек да остане сам. Да се отпусне и диша дълбоко. Да се погледне отстрани, да поприказва със себе си. Да си се посмее сам на себе си, да се помилва и да се утеши. Не е лесно това да се случи във въртележката на ежедневието, но има начини.

Снощи, след един такъв ден, пълен с „песъчинки“, се скарах с всички вкъщи, изпратих децата да спят и усетих пулса си толкова учестен, че се молех никой да не дръзне да се появи или да ми се обади по телефона в този миг. Обичайно такива дни завършват с угризения на съвестта, самообвинения за това колко лоша майка съм и разкаяние. И всичко това – заради някакви дребни и незначителни „песъчинки“, на които съм позволила да се вземат за големи и важни камъни. Започвам да мисля за това какво ли ме измъчва отвътре, което не искам да погледна в очите и, опитвайки се да го заобиколя, премествам вниманието си навън, намирайки си всевъзможни дразнители. По едно време, ни в клин, ни в ръкав, се появява принцесата от приказката за принцесата и граховото зърно. Онази, дето цяла нощ не можа да спи, защото беше усетила граховото зърно през двайсет дюшека и през двайсет пухени завивки. И принцът разбра, че тя е „истинска принцеса“, защото „тъй нежна можеше да бъде само една истинска принцеса“ и се ожени за нея. Може пък и аз да съм като нея. От край време ми убива матракът. Ето, започна да става забавно! Има надежда за хепи-енд. Ще почета. Отварям „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ и зачитам:

„Айнщайн е казал:

Човек се опитва да създаде за себе си по начин, който най-добре го удовлетворява, една опростена и понятна картина на света. След това се опитва до някаква степен да замести с този свой космос света, познат от практиката, и така да го победи… Той превръща този космос и неговия градеж в опорна точка на емоционалния си живот, за да намери мира и спокойствието, което не може да намери в ограничения водовъртеж на собствения си житейски опит… Върховната цел… е да се достигне до онези всеобщи основни закони, въз основа на които космосът може да бъде изграден чрез чиста дедукция. Не съществува логически очертан път към тези закони; само интуиция, почиваща на подходящо разбиране на житейския опит, може да стигне до тях…“

Уважаеми Айнщайн, ако знаеш само колко се проясни мъглата в ума ми и колко добре се понареди хаосът, който опропасти днешния ми ден…Благодаря.