NostalgiaИзминаха две седмици откакто столичаните, които и без друго са в повече, станаха още повече след инвазията на нашето семейство. Иначе големият багажник на колата се оказа крайно малък да побере скромния живот на Стефанови. Наложи се да ползваме помощ от приятел и напълнихме целия негов бус до горе…с какво точно…не е лесно да се каже.

Реших да подходя към този преход прагматично и вместо да разпилявам енергията си в драматизъм и носталгия по оставащото зад гърба ми, да я инвестирам в създаването на комфорт и възможности в новата обстановка. Получиха ми се нещата. С учудваща ме лекота.

Равносметката към този момент е сравнително оптимистична: междублоковите пространства в квартала, в който се заселихме, са зелени, продавачките в магазините – учтиви, шофьорите – възпитани, парковете – облагородени, има много колоездачи, магазини за цветя, детски площадки, кафенета, метрото е чисто, безшумно, евтино и на интервал от максимум 5 минути, културните афиши преливат от събития, занимания за деца се предлагат на всеки ъгъл, има „зелени“ таксита и трамваи…(Клошари и луди не липсват, но на тях сега няма да се спирам). На родителската среща в училището, в което записахме децата, говореха за „общност“, която ще създадем „заедно“ за „нашите деца“, така че да им помогнем да растат щастливи…HR агенти се свързват с мен с предложения за работа без дори да съм започвала да търся такава…

С една дума, нещата изглеждат европейски. Поне на повърхността. Поне на пръв поглед. На втори – ще видим:)