Варна в разгара на лятото. Осем вечерта. Вървим към Морската градина. Проправяме си път през тълпата, стичаща се към крайбрежната алея. Чувствам се като в панаир на суетата. Или евтино цирково представление. Сладолед. Пуканки. Царевица. Акробати. Улични танцьори. Мимове. Спондж Боб. Трансфомърс. Велосипеди под наем. Ролери. Скейтборди. Сапунени мехури. Флаери. Сцена. „Рапър“ с глас на ревящо магаре изпълва влажния и наситен с телесни миризми възхух със звуци, от които ми идва да избягам, плачейки от ужас. Руснаци. Французойки. Цигани. Просяци. Епилирани мъже с мускули и безвкусни прически. Джапанки. Баби продават плетива на една кука. Трио акордеонисти с розови ризи свирят стари шлагери. Насред всичкия тоя кич и гъч, някакви хора спокойно вечерят в наредените край алеята ресторантчета. Малко дете бута циганин в инвалидна количка край масите на вечерящите и навира недъга му под носовете им, молейки за някой лев/евро. Ставам все по-напрегната. Чувствам се гузна, че причинявам това на децата си. „Мамо, може ли сладолед?“. „А светещо лазерче?“. „А топче?“. „Тогава гумена гривна?“. „Мамо, ще ми купиш ли чийзбургер?“. „А книжка?“. Купуваме продължението на „Карслон, който живее на покрива“, защото първата част се оказва любима на сина ми, и се прибираме по най-бързия възможен начин. Затварям входната врата с облекчение. Изпитвам нужда да се изкъпя. И да вдишам нещо приятно. Чисти детски косички например. В асансьора целувам децата по главичките. Пак и пак. Обещавам си да ги заведем с татко им на някое диво и непокътнато от човеци място…