Тази година решихме да прекараме семейната си ваканция на планина. Една седмица всички заедно. Сред природата.

Докато пътуваме с колата, спираме на един малък криволичеш път да си купим буркан боров мед. Край нас профучава с огромна скорост моторист, който изчезва зад завоя за секунди. Възкликвам, изплашена, че това е безумно и че това момче ще се убие някъде. Продължаваме. Изведнъж се сещам, че точно на този ден имаме годишнина от сватбата. Без да искаме, си направихме хубав подарък за празника, помислих си и се отнесох в спомени. Първо бебе, второ бебе, ясла, детска градина, кога пораснаха тези деца…Обръщам се назад да ги погледам. Усмихвам се, благодарна, че се появиха в живота ми, че са живи и здрави и се смеят на задната седалка. Времето спира за един миг.

И тогава застигаме колона от автомобили на пътя. Жестока катастрофа се е случила току-що. Две смачкани коли са препречили пътя, водачите и пътниците са излезли от тях, има и две деца, колкото нашите…Слава богу, всички изглеждат невредими. Чуваме приближаващата линейка. Следваме колоната от пъплещи автомобили, заобикаляме катастрофата отстрани, по банкета. Тогава виждаме на пътя моторна каска. И няколко метри по-нататък – разпилени багажи, дрехи…част от човешко тяло…Момчето, което ни задмина на завоя до боровия мед…

Съзнанието ми отказва да приеме онова, което очите ми виждат. Само като си помисля как можеше да се развият събитията ако не бяхме спрели за боров мед…Споглеждаме се със Стефан, стисваме ръцете си за секунда…Опитваме да запазим самообладание. Успяваме. Успяваме да убедим децата, че това, което им се е привидяло да лежи край пътя, са просто разпилени дрехи, защото катастрофилите най-вероятно са туристи, които се връщат или отиват на почивка. Като нас…

Такива неща се случват, за съжаление…

Заменяме реалността с една илюзия и успяваме да ги убедим да повярват нея. Или просто създаваме една илюзия, която да бъде мостът, по който да минем, за да прекрачим от едната реалност в другата – от реалността, с която се сблъскахме на пътя, в реалността, в която живеем ние. Защото само така можем да продължим да бъдем цели и щастливи. В нашата реалност. Онази, в която малко по-късно щяха да ни очакват разходки из хладните гори на Пирин, конна езда в Рила, тракане на зъби в мъглата край хижа Безбог, гмуркане в басейн…Онази, в която аз щях да бера билки, синът ми щеше да се опитва да хване рибки в ледените води на Безбожкото езеро, дъщеричката ми щеше да вика с пълно гърло „Кончееее, къде сиии?“, докато вървим из влажните планински пътеки, а ние със Стефан щяхме да караме колелета край една ромоляща рекичка…

П.С. На връщане беше слънчево, но по небето се носеха купести облаци. По едно време Ева каза: „Мамо, този облак всеки път като го погледна, ми прилича на нещо ново! Първо беше дракон, който си чеше ухото, после куче, което язди котка, а сега ми прилича на объркана катерица, на която са й поставили някаква задача и тя се чуди как да я реши…“. Гледах небето и облаците оживяваха от фантазиите на шестгодишната ми дъщеря. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече се усмихвах и толкова повече се загубвах между реалността и фантазията. В раницата си носех буркана с боров мед. Бръкнах и го извадих. Да го погледам. И да се уверя, че съм цяла, тук и сега. И се завръщам от най-хубавата семейна почивка на света.