Познавам един човек, който от всичко на света най-много обича да мечтае. Мечтае, мечтае, после казва какво е намечтал, а хората му се присмиват и говорят:
– Това ще стане на куковден.

Да, но изведнъж куковден дойде. Беше необикновено утро. Оповестиха го горските куковици. След тях всички кукувички, скрити из градските часовници, излетяха, закукаха и гласовете им се разстлаха като пролетна мъгла. От влагата на тази мъгла като гъби поникнаха мечтите на човека, толкова красиви и радостни!
Хората се смаяха. Тълпяха се край осъществените мечти и се веселяха.
А мечтателят минаваше тихо и сякаш нищо не беше забелязал, копаеше с лопатка, засаждаше още по-красиви мечти и умуваше как да измоли от кукувиците още един куковден.

Из „24 чисто нови приказки“, Величка Настрадинова