15 септември дойде. Ваканцията, която към края си се влачеше вяло и трябваше да я сритвам отвреме навреме, за да се стегне малко и да води децата, вместо да се оставя да бъде водена за носа, свърши. Край на скуката. Край на караниците, гледането на „детско“ и мързелуването. Край на моя личен преход и застой. Децата са на училище. Баща им – на работа.

Оказа се, че не съм готова за тази свобода. Два дни и вече съм в паника. Една друга Виржини ме държи будна до късно и ми напомня, че съм й обещала да запрятам ръкави и да яхвам метлата от септември. Виждам я, че е лекинко отвратена от меланхоличната, добра Виржини, въртяща кексове и баници всеки ден, в която се бях превърнала в последните седмици в опит да осмислям безцелните си дни. И двете са на 33, макар че едната ми се държи по-често като кандидат-студентка, а другата – като кандидат-пенсионерка…

На онази с метлата съм й организирала интервю за работа днес с молба да ме остави да се наспя тази нощ. А на другата, с кексовете, съм й обещала да й купя хлебопекарна. Човекът от e-mag три пъти ми се обажда вече да ми напомни да си финализирам поръчката. Не ми стигат тия двете, ами и той ме дърпа от трета страна.

Докато пиша това, онази Виржини с метлата ми мърмори, че ако не мога да се оправя с един досадник от онлайн магазин, на какви интервюта ще ходя изобщо, а другата – с кексовете – ми навира часовника пред лицето й ми напомня, че след половин час синът ми ще се прибере от училище, а още не съм приготвила обяд. Появява се трета Виржини, която досега била седяла отстрани и слушала, но вече й писнало и се включила да ме подсети, че най-важната ми задача за деня била да изготвя нюзлетъра и да го пратя на София.

На кого по-напред да угоди човек…

Мисля да ги оставя да се оправят сами.

През това време ще прочета онази статия от „Жената днес“, която се каня да прочета от сутринта. Заглавието й е „Една жена на 44“, автор е Виргиния Захариева. Писана е през 2006. Една жена на 44 няма начин да не знае повече стратегии за справяне от една жена на 33…

Да видим…

…“Много би искала г-н Смисълът на нейния живот да позвъни на вратата и да й се представи. Но никой не звъни. Има чувството, че все на другите им звънят. Лека завист дори започва да никне – колко интересен е животът на околните, докато един ден осъзнава, че не толкова техният живот е интересен, а просто нейният се е изпразнил от съдържание. Спешно се появява нужда от ново съдържание.“

Виргиния твърди, че „Ако си със себе си на 33, няма причина да се изхвърлиш на 44.“ И че „44 е просто цифра от пътя“.

От пътища разбирам, но с цифрите не ме бива много. 33, 44, anyway. След статията си мисля:

1. 33 е просто цифра от пътя

2. Със себе си ли съм?

2. Спешно имам нужда от ново съдържание.