Човек на име Уве

Научих за „Човек на име Уве“, написана от шведския блогър Фредерик Бакман, от Мария Донева. Заинтригувах се и на следващия ден вече я бях пъхнала в чантата, с която се канех да пътувам. Трябваше да убия няколко часа в автобуса и разчитах на този Уве.

Първите няколко страници ме поздразниха и я зарязах. Опитите на автора да звучи оригинално и забавно бяха твърде нескопосани и натрапващи се, сравненията, които използваше във всеки параграф, ми звучаха като отчаян опит да ме спечелят още в началото с някакви „търговски трикове“, които винаги издават поза и пораждат съмнение за качеството на „продукта“.

Както и да е. Автобусът тръгна, а аз нямах резервни варианти за забавление освен да чета историите на този човек на име Уве. Ядосах се и ги зачетох пак. Може пък да се окаже, че книгата е интересна, просто преводът да е лош. Трябваше да разбера кое беше накарало над 400 000 читатели в Швеция да си купят „Човек на име Уве“ (според информацията на гърба на книгата) и защо Мария Донева беше така пленена от нея (тя разбира от тези неща).

Разбрах, че книгата ме беше погълнала напълно, когато, на пристигане, установих, че съм изчела над 200 страници и изпитвам непреодолимо желание да се обадя на Стефан и да споделя с него за този досаден мърморко на 59, който кара Сааб и обича двигателите и математиката повече от хората и празнодумното приказване с тях.

Бях започнала да съпреживявам историята му и неволно да правя паралели между неговия и моя живот.

Бяхме си станали толкова близки с Уве, че вечерта нямах търпение да почета още. Бях любопитна и нетърпелива. Бях му влязла в обувките. Бях го обикнала. Пък и не ми се искаше да го оставям сам, някак си. Все пак се канеше да се самоубие…

Исках да разбера още за Уве. Всичко за Уве. За налудничавата му педантичност и непоклатимата му принципност. За любовта му, скръбта му, гнева му, самотата му, онова, което ги е свързало със Соня, онова, което ги е разделило, онова, което го беше накарало да иска да умре. Исках да разбера кое караше Уве да бъде саможив, груб и недодялан в общуването си с другите, а да спасява човешки животи и да помага, макар и с неохота и досада, на всеки, нуждаещ се от помощ, независимо дали му е симпатичен или е „пълен идиот“.

Уве искаше да се отърве от света, но светът не искаше да го пусне. Разбирам го. Светът, де.

Всички образи в романа са ярки, пълноцветни и автентични. Всички герои са чешити. Несъвършени, смахнати, дразнещи, невротични, непохватни и страшно симпатични. Описани много забавно, с топлота и разбиране. И някак простичко и с лекота. Виждаш ги така живи, сякаш седят до теб на седалката в атобуса. И ти стават толкова приятни и близки до сърцето, че им прощаваш всичките кусури и грешки. А те имат много такива. Като всички нас.

Прощаваш и на автора за досадните, излишно много повторения, сравнения, метафори и изобщо – несъвършенства в текста, прощаваш и на преводача за тромавия на места текст, който те държи в недоумение и те кара да препрочиташ няколко пъти едно и също изречение, прощаваш и на издателство „Сиела“ за многобройните печатни и други грешки, прощаваш на съседа, съпруга си, майка си, шефа си и всички, които понякога се държат нетърпимо и…

…накрая остава любовта.

„Човек на име Уве“ е , всъщност, история за любов. Една съвсем обикновена, но незабравима история за една съвсем обикновена, но незабравима любов. Не от онези възвишени, изискани или драматични любови, а от онези, които просто те карат да се чувстваш жив и са единственото цветно нещо в черно-белия ти свят. Когато загубиш човека, когото обичаш, спираш да бъдеш жив. Не си умрял, но вече не си жив. Това е важно разграничение, което авторът прави през историята на Уве.

Накрая, избрах няколко откъса:

„Уве е на петдесет и девет. Кара сааб. Той е от онези, които сочат с пръст хората, които не харесват, сякаш са крадци, а пръстът му е като полицейско фенерче.“

„Уве нямаше склонност към празните приказки. Беше разбрал, случи се напоследък, че това е сериозен недостатък. В днешни дни човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно“.“

„Уве си е изплатил ипотеката. Изпълнил си е дълга. Ходеше на работа. Не е ползвал нито един ден болничен. Пое полагаемата му се част от товара. Пое отговорност.“

„Всичко, което купува съпругата на Уве, е или „прелестно“, или „непретенциозно“. Всичко, което Уве купува, е полезно. Все неща, които имат предназначение.“

„Разните типове със собствен бизнес и другите идиоти до един караха ауди.“

„…днес всички са по на трийсет и една, навличат прекалено тесни панталони и вече не пият нормално кафе. Нямат никакво желание да поемат отговорност.“

„Трябва ли да дават книжки на хора, които не умеят да шофират истински автомобили, ами се качват на японски роботи, пита се той. Уве дори се чуди дали трябва се позволява на онези, които не могат да паркират сами, да гласуват.“

„Уве забелязва, че очите й са зачервени и подпухнали. Тя ги изтрива бързо и мига, за да прогони болката. Така правят жените от това поколение. Сякаш всяка сутрин стоят на вратата и решително измитат мъката с метла.“

„Соня често казваше, че Уве „не умее да прощава“. Той например отказваше да стъпи в местната пекарна цели осем години, след като не му върнаха точно, когато купи сладки в края на деветдесетте. Уве наричаше тази работа „твърди принципи“. Двамата никога не постигнаха пълно съгласие, когато ставаше въпрос за думите и значението им.“

„Човек трудно признава, когато сгреши. Особено когато е бъркал прекалено дълго време.“

„Хората все повтаряха, че Уве бил „изпълнен с горчивина“. А той просто не се хилеше непрекъснато. Нима това означаваше, че трябва да се отнасяме с него като към престъпник? Според Уве не беше така. Нещо у човека се разкъсва, когато трябва да погребе единствения себеподобен, който го е обичал. Няма достатъчно време, което да излекува подобна рана.“

Прочетете „Човек на име Уве“!